Седя си край езерото и си мисля как теорията за съпротивлението на материалите може да бъде приложена и за хората, въпреки трудността да разграничим натиск от напрежение в ежедневието.

Някои хора работят добре под натиск, та чак до момента, в който се прекършват от събралото се и тежестта премаже раменете им, свивайки ги надолу, а погледът им се зарее от немощ в краката им.

Някои, пък, работят добре под напрежение, изстисквайки от себе си всяка капка гъвкавост, изразходвайки всяка струна еластичност, градена с времето. Огъват се, усукват се, провлачват съществуването си до момента, в който се скъсат с пукот.

Някои се справят чудесно със статичен натиск, но дори една рязка промяна, един динамичен удар, е способен да ги запрати в небитието на парченца.

Някои функционират чудесно именно при постоянна промяна в условията – подскачат напред-назад по функцията на напреженията и стига обстановката да е достатъчно благоприятна, все успяват да отскочат до балансираното си състояние.

Някои са смеска от гореизложеното, съвместявайки в себе си равни части коравина и еластичност, правейки ги устойчиви на комбинация от натоварвания. До момента, в който се счупят, защото всичките им страни са изразходвали съпротивителните си сили.

Това, което обединява всички ни е чупливостта ни. Красотата на крехкостта е в нейната уникална по един универсален начин консистентност.

Всички се чупим. И от нас зависи да се подкрепяме преди да се случи.