София Филм Фест започна, аз смело си набелязах цели 37 филма, които искам да гледам и вече очаквано установих, че успеваемостта ми по списъка (ще) е ниска.
С ниска успеваемост или не, вече смогнах да гледам „Веркмайстерови хармонии“ на Бела Тар, а това е едно от нещата, които в XXI век трудно може да бъде видяно на голям екран – черно-бял филм, правен с повече мисъл, отколкото визуални ефекти.
Героите на Бела Тар са сурови хора, със здраво стиснати челюсти и погледи втренчени в разочарованията на настоящето. Обрулени, естествени и малко жалки. Герои, сливащи се със сенките си.
Кадрите, с които Бела Тар говори са протяжно дълги, изпълнени с отчаяние и предизвестен край.
Светлината е заменена със сенки, приклещили малкото надежда под тежестта си.
А историята е простичка – там нейде, в градче в унгарската равнина пристига атракцион с тялото на убит кит. Настроенията в самото градче се изострят, започват мистериозни обири и нападения. Слуховете са повече отколкото информацията, съмненията са по-силни от истината. Агресията расте, подсилвана от отчаянието в душите на жителите. И те не издържат.
За мен музиката направи половината от филма – тя даде душата и малкото му красиви оттенъци. Вярно, дългите кадри заснети майсторски, имаха своето очарование. На мен, като зрител, ми дадоха усещане за очакване и безнадеждност. А също и време да се гмурна в кадъра, да почувствам студа, в който са застинали надеждите на героите.
"Веркмайстерови хармонии" е нещо средно между божествено изживяване и изтънчено мъчение.
Дано ми стигнат силите да блогна.#20SIFF— Змей 🏳️🌈 (@Zmeyche) March 12, 2016
Филмът е сниман в продължение на три години, а опустошението, което оставя в зрителя ще трае повече.
И един съвет – гледайте го на свежа глава, не е филм за преди лягане.