В понеделник вечер, преди две седмици, почти случайно попаднах на прожекцията на документалния филм на Георги (Гого) Лозанов и Стоян Радев „И България е една голяма грешка“. Филмът ме изненада приятно – влязох в салона без очаквания, изгледах филма внимателно и дори скептично и се насладих на дискусията, която го последва.

„И България е една голяма грешка“ е разказ за (неуспеха на) прехода.

Разказ от първо лице на, така да се каже, знакови фигури, облажили се по един или друг начин от сивите години на неяснота и несигурност на милата ни рóдина.

Филмът се състоеше от интервюта на:

• проф. Михаил Неделчев – един от родителите на т.нар. дясно в България със спомените му за създаването на СДС;
• знаковият Андрей Райчев – както самият той се изрази „млад, в силите си 35-годишен мъж по онова време“, който просто се е гмурнал в овладяването на освободения капитал;
• Явор Дачков, кършещ ръце и опитващ се да оправдае работата си за „Галерия“;
• Христо Стоичков, обичайно откровен;
• Красимир Гергов – неспирно повтарящ ключовите думички „Кока-кола“, маркетинг и реклама;
• логото на Кока-кола, prowdly powered by… who cares – там беше;
• Борис Велчев и лисичата му усмивка – по настоящем съдия от Конституционния съд;
• проф. Богдан Богданов – агентът на ДС в колекцията, който с накривена усмивка казваше „Да, направил съм го. Такива са били условията, аз съм бил друг. Правил съм и добро.“
• Слави Бинев – простовато откровен в убеждението си, че такива са били годините на силовите групировки и е създал школа за милионери индиректно чрез поп-фолк клубовете си;
• проф. Калин Янакиев – единственият, който се опитваше да обясни чужди действия, а не своите;
• Георги Господинов – представителят на изкуството.

Всеки един от гореспоменатите „герои“ на прехода бе поставен в собствената си среда – Слави Бинев в абсурдният за мен, но присъщ нему, мутро-барок; проф. Калин Янакиев – сред почти аксетичната обстановка; Андрей Райчев сред цигарен дим и логото на Кока-кола на цял екран за няколко секунди. Препоръчвам да погледнете снимките тук, за да придобиете представа какво имам предвид.

Малко се говори в България за прехода.

За дните, месеците и годините, в които икономиката ни е трябвало да се възроди и да поеме курс напред и нагоре. Само че, вместо да направи това, икономиката ни въобще на никъде не е поела. Поне не и в началото. После пък се сгромоляса. Героите на „И България е една голяма грешка“ признават, че още при първоначалните планове за демократично развитие на страната ни, икономиката е спомената „свенливо“ и откровено неглижирана, вместо бидейки огромно и важно перо да бъде на челна позиция.

Гледайки колко малко се говори за грешките на прехода, колко малко се мисли над тях и колко малко се прави, за да бъдат поправени, си мисля, че имаме оправяне само ако си внесем политици отвън. 25 години след ’89 все ДС все още намира мястото си в българската политика, а БСП продължава да има своя твърд електорат от около 10%.

„И България е една голяма грешка“ оставя зрителя си със смесени чувства, дори дразни на моменти, но обобщава простичко липсата на промяна в политическата ни обстановка, въпреки настъпилата в България „демокрация“. Освен интересен филм, авторите Георги Лозанов и Стоян Радев бяха така добри да отговорят на въпросите на (за съжаление) малобройната публика в залата.

• приятелката, с която бях попита дали и защо Светлин Русев не е поканен, за да участва във филма.

∼Георги Лозанов се оправда с периода от живота си, в който Русев му е бил тъст и го нарече конфликт на интереси.

• аз се поинтересувах от мнението на авторите за популярната напоследък соцталгия, така умело използвана от Загорка (линк 1 и 2) и още по-популярна в политическия език на левите партии. За щастие, също така, умело иронизирана в туитър.

∼ Лозанов каза, че според него подобно експлоатиране на темата не съществувало, но се усещало споменаване на темата.

• съгласихме се, че ако ДС не излезе от политиката, нищо няма да се промени.
• също и, че ще минат поколения преди българинът да престане да се завръща носталгично към спомена за времето, когато „всички са били равни“.

За съжаление не знам дали и къде „И България е една голяма грешка“ може да бъде гледан, за да ви препратя натам.

Тъжно, но на тази прожекция в дъждовната вечер аудиорията на филма се състоеше от 10-ина души. Надявам се да се е радвал на по-голяма гледаемост при останалите си прожекции.

Близо две седмици по-късно, трудно успявам да ви предам размислите, на които ме наведе „И България е една голяма грешка“ и ми се иска да виждаме повече такива филми.

Защото за прехода може да се говори много. Защото в главите на някои хора, той тепърва започва.