снимката

– А кога ще ми разкажеш за цветните пеперуди?
– Хм… цветните пеперуди са небеснокрили същества – по пъстрите им криле се гонят невиждани разцветки. Спирали устремени в безкрая и водовъртежи от пространства изпълват тънките им ципести крила.
– А откъде идват цветните пеперуди?
– Те се раждат в лилавата тишина на ранно юлско утро.
– Как така лилава? Тишината е прозрачна.
– За теб- може би. Аз я виждам лилава.
– Това значи ли, че аз не мога да ги видя?
– Не знам, но когато видя някоя, ако си с мен, ще ти я покажа.
Та… в лилавата тишина те за пръв път разперват крила, давайки свобода на хорските мечти.
– Така ли се раждат мечтите?
– Така се раждат най-смелите мечти. Най-вълшебните и силни.
Когато цветна пеперуда кацне на рамото ти.
– Ти кога за последно видя цветна пеперуда?
– Наскоро.
– На твоето рамо ли беше кацнала?
– Не. На твоето.
– Но аз скоро не съм си намисляла голяма мечта.
– Това не мога да знам, но може би не си я помислила, а си я почувствала. Като трепет в стомаха или сладък гъдел в мозъка.
– А те прочитат ли мечтата на човека? Ами ако попаднат на злодей?
– Не, те просто даряват тласъка към нея. Изпълнението на мечтата зависи изцяло от нас. И пътят до достигането й – бил той добър или изпълнен с кръв и предателства.
– А можеш ли да чуеш някоя такава пеперуда, докато каца на рамото ти?
– Само, ако се заслушаш в себе си. А хаосът в собствените ти мисли е укротен. От нещо. От някого. От теб.
– И все пак цветните ти пеперуди са ми съмнителни.
– Защо? По-съмнителни от розовите носорози?
– За тях ти вярвам. Просто изпускам момента, в който мога да ги видя.
– Закъсняваш.
– Или избързвам.
– А какво те притеснява в пеперудите ми? Лилавата им тишина ли?
– А защо не са лилави, след като се раждат в лилава тишина?
– Защото трябва да изпълват всяко човешко съзнание с всевъзможни и разнообразни мечти. Не би искала всички да мечтаем в лилаво, нали?
– Определено не. А те колко хиляди години живеят?
– Николко. Живеят само миг. Родени и изпепелени в рамките на едно човешко примигване.
– Това е тъжно.
– Малко. Да. Но пък даряват ни с мечти. 
– Аз сега ще сънувам ли цветни пеперуди?
– Не знам. Пожелавам ти го.
И нека по-често да кацат на раменете ни.

* публикувано първо през 2012-та във вече архивиран блог