от няколко дни се опитвам да намеря думите, с които да опиша точната перлено-прасковена розовина на изгрева миналия петък

и начина, по който омайваше погледа на всеки отделил миг от забързания си ден, за да погледне нагоре, нагоре, нагоре, през виенското колело, над опасаните в коледни светлини сгради, и над вече бучащия, макар и все още сънено-тъмен град

затварям очи и подгонвам думите скитащи се из съзнанието ми

жадувам да ги догоня за още един опит да оцветя подобаващо писмения образ на небесата онази утрин

копнея за умението да предам дори частично мекотата на цветовете погалили дъното на съзнанието ми

отказвам да приема, че опитите ми ще са напразни, че не разполагам с подходящите думи, и съвсем инатливо – че речникът ми не стига

трудно ми е да приема, че на този свят има неща, които виждаме със сърцето, а не с очите си и всеки опит да надскоча лингвистичната граница на възможното да бъде описано с думи е изначално обречен

 

10/12/2024