For English scroll down

Тази седмица късове небе стана на 14 години – време, което както мина неусетно, така и не мога да повярвам, че е изминало. Но и времето и неговият теч винаги са били леко далеч от разбиранията на моя мозък. И съм малко шокирана колко много и в същото време колко малко са се променили някои неща. Смених градове и държави няколко пъти, обичах невъздържано много пъти, бях наранена, научих нов език, имах време да го забравя и още толкова… и някак си все още съм онзи 22годишен човек, който все така не знае какво да прави със себе си в моментите, когато думите са твърде далечни или твърде шумни.

Вероятно затова и изминалият март бе някак странен, особено в комбинация с продължаващи поредни седмици лош сън. Бях в Лисабон преди 6 седмици, във Валенсия – преди 4. Броя дните и сметката излиза. В същото време, дали поради факта, че тази пролет дори времето в Осло е слънчево и усмихнато, дали заради накъсания ми сън, съвсем скорошни събития изглеждат далечни и почти забравени. („Не си ти когато си се наспал“ – повтарям си мантрата от студентските си години прекарани в нощни смени.)

Февруари и март изминаха под шапката на много мислене и повтаряне, че на (негативни) мисли след 9 вечерта не вярваме. Поиграх си да визуализирам разликата между слънцето, с което съм отраснала и това, с което живея тези дни. Оказва се, че в пика си разликата е малко над 3 часа на ден.

Полека минаха година и половина в Норвегия. Хората често ме питат дали съм свикнала със студа (отговорът е ‘да’), но рядко някой има готовност да чуе за тихото упорство на тъмнината наоколо. И съвсем не говоря само за зимните месеци. Далеч не. Имам предвид стоманено сивото небе в продължение на седмици, отсъствието на слънцето, неприятната реалност на почти пълното забравяне, че облачните и дъждовни дни без нито един слънчев лъч не би трябвало да са обичайни, а изключението, и напомнянето за това само след като слънцето ни удостои с присъствието си. Да гледаш небето, и се чудиш как си успяла да забравиш. Или за дните, в които се чувстваш доволна, почти щастлива, само защото времето навън може да е тъмно и мрачно, но поне не вали.
Най-шокиращото разкритие обаче беше осъзнаването, че вътрешният ми часовник – способността да определям часа на деня, като гледам към небето, – е напълно счупен.

Като човек израснал на около 1700 км южно оттук, прекарала по-голямата част от детството си в тичане, игри или размишления навън, бях доста умела в това да знам приблизителното време на деня само като погледна нагоре. Но 23:00 в края на май или 15:00 през зимата тук са меко казано дезориентиращи. И справянето с това изисква активни усилия. (Обедното зимно слънце в Осло е сутрешното слънце на София, а среднощното лятно Осло без здрач носи спокойствието на късната вечер точно преди да се стъмни на юг. Поне когато не вали постоянно.)

Гледам бележките в телефона си и си мисля, че винаги когато летя ме изпълва някаква сантименталност. (Може би някога и те ще намерят пътя си до тук.)

Времето е странно, някак си винаги е било такова. То е концепция, идея и заплаха. Съществува и в същото време ни убягва в пълната ни липса на контрол над него. То просто е и ние сме в него, и то е в нас (Левски, здравей), и няма как да го прескочим освен да го преживеем. И винаги върви напред и никога не стои на едно място.
Понякога се чудя колко хора са мислили за това как можем да го спрем, да го обърнем, да създадем повече от него. Но математиката е невъзможна и всичко, което имаме, е сега.

И времето, прекарано с хора, които обичаме, с хора, които са възможно най-близо до усещането ни за дом, никога не е достатъчно. И се стича надолу и се просмуква в пукнатините и вместо да запълни дупките, оставени в съществуването ти от хората, които ти липсват, ги прави само по-широки. Това прави жаждата за повече много по-голяма, а копнежът да бъдеш близо до хората, които обичаш – много по-болезнен и невъзможен за описване.
Защото понякога времето е мътилка, през която преджапваме, и е равнина, куха в своята необятност, и е и двете, и нито едното. А времето е просто неизбежно.

Твърде лесно е да се изгубим в ежедневието на нещата. В небрежността на случващия ни се живот, и нас – просто плъзгащи се през дните. В дните изплъзващи се и превръщащи се в години с шокираща лекота.

 

п.п. искрено се гордея с факта, че визуализацията по-горе е създадена само с помощта на ексел

 

Змей

Осло, 2025-04-11

***

This week, kysove nebe(„pieces of sky“ – oh, what a horrible translation) turned 14 – a time that both passed imperceptibly and I can’t believe it has passed. But time and its flow have always been slightly beyond my brain’s understanding. I’m just a little shocked how much, and at the same time, how little some things have changed. I’ve moved cities and countries multiple times, loved with abandon multiple times, gotten hurt, learnt a new language, had time to forget it, and so much more… and somehow I am still that 22yo that doesn’t know what to do with themself at the moments the words are too quiet or too loud.

That’s probably why this March was somehow strange, especially in combination with weeks of bad sleep. I was in Lisbon 6 weeks ago, in Valencia – 4 weeks ago. I count the days and the math checks out. At the same time, whether because of the fact that this spring even the weather in Oslo is sunny and smiling, or because of my fragmented sleep, very recent events seem distant and almost forgotten. („You are not you when you are well rested“ – I repeat to myself the mantra from my student years spent working night shifts.)

February and March passed under the umbrella of a lot of thinking and repeating that we don’t trust (negative) thoughts after 9 pm. I tinkered a bit with visualizing the difference between the sun I grew up with and the one I live with these days. It turns out that at its peak, the difference is just over 3 hours per day.

A year and a half in Norway and counting. People often ask if I’ve gotten used to the cold(and I have), but rarely someone is willing to listen about the quiet persistence of the darkness around here. And I am not talking only about the winter months, no. No, far from that. It’s the steel-grey skies for weeks, it’s the absence of the Sun, it’s the harsh reality of almost forgetting that cloudy and rainy days without a single speck of sunshine is not supposed to be the default, and remembering it only once the Sun graces us with its presence. And you look at the sky, and you wonder how did you manage to forget. Or the days you find yourself content, almost happy even, just because the weather outside might be dark and gloomy, but at least it’s not raining.
The most shocking revelation, though, was the realisation that my internal clock, the ability to tell the time of the day by looking up at the skies, has gotten completely thrown out. As someone who grew up about 1700km south from here, spent the better part of their childhood running, playing or brooding outside, I was well versed in knowing the approximate time of the day just by looking up. But 11pm at the end of May or 3pm in the winter here are disorienting, to say the least. And coping with it takes active effort. (The midday winter sun in Oslo is the morning sun of Sofia, and the midnight summer Oslo non-dusk brings the peace of late evening just before it gets dark in the south. At least when it’s not raining constantly.)

I rereading the notes on my phone and all I can think of is that whenever I fly, I get sentimental. (Maybe someday they’ll find their way here.)

March passed by under the umbrella of friendships I am lucky to have, and time spent with people I am fortunate to call friends.
March was me reminding myself of places I know and of visiting new ones. Of last minute decisions about dinner with friends, and travels.
Of seeing in person friends so dear to my heart that a casual conversation started in 3pm slowly flows into a late night talk about everything and anything and suddenly it’s 1am and you can’t force yourself to stop talking. Because having known each other for 15 years also means there’s a lot you’ve missed in each other’s lives meanwhile. Even on the days you’ve talked daily.
Of walks and talks, and reminders that I love my friends so much that sometimes it hurts.
Of being so wrapped up in jumping from topic to topic that midday conversations turn into midnight ones and the sudden realisation of “Shit, we’ve been sitting and talking in for hours, yet we forgot to eat. We should know better than that.”
Of trying new foods, and sometimes realising that it’s not for you, or that you — while being appreciative of the local cuisine — are simply not impressed.
Of having friends who are quick to remind you that you’ve talked their ear off about the viscosity of concrete 15 years ago, and “here we are, so many years later, and you are still on the same topic”, and who will tease you, but still let you rant about concrete (exposed this time) and about how much custom work was done to build this beautiful building in front of you. Who will mock you for the way you took your meds this morning, and will save you from the incoming cyclist while all you can think of is that building is giving “Бузлуджа, but expensive and maintained”.

Time is weird, for time has always been weird. It’s a concept, an idea, and a threat. It exists, and at the same time, it eludes us, as we have no way to control it. It just is, and we are in it, and it is in us, and there’s no way around it, but forward. And it always goes forward, and never sits still.
I wonder, sometimes, how many people have thought hard about how we could stop it, how we could reverse it, how we could create more of it. But the math is impossible, and all we have is the now.

And time spent with people you love, people who are as close to home as possible, is never enough. And it trickles down and seeps in the cracks, and instead of filling the holes left in your existence by the people you miss, it makes them only wider. It makes the craving for more so much bigger, and the yearning to be close to the people whom you love – much more painful and impossible to describe.
For sometimes time is a sludge we are threading through, and it’s a plane, hollow in its vastness, and it’s both and neither. And the passage of time is simply inescapable.

It’s too easy to get lost in the everyday-ness of things. In the casualness of life happening to you, and you just gliding through the days. Of them slipping away, turning into years with shocking ease.

 

p.s. I am proud of the fact that the visual above was created only by using excel

 

Zmey

Oslo, 2025-04-11