Към днешна дата, денят, в който трудовият ми договор с Penny България бива прекратен, съм прекарала тук почти година и половина. Време, в което научих много от хората, с които ме срещна тази работа. Било то от положителни примери или от отрицателни такива.

В Пени маркет България имах честта да срещна чудесни професионалисти от няколко сфери и да обменя опит, който в строителна фирма не бих могла. Да се неначудиш, но retail-ът имал и положителни страни. 🙂

Мога да ви говоря за това какво се случи в последните два месеца, откакто ни съобщиха, че Пени Маркет напуска България, но това не е толкова интересно. Но пък, тъй като напоследък ходя на интервюта и там ме питат какво съм вършила на една работа, се замислих над нещата, случващи се успоредно с това, което се записва в CV-то. Нещата, за които никой не пита, но всеки върши. Като:

• колко време се прекарва на път към работа и как то се употребява;
• колко пъти се обхожда разстоянието от офиса до принтера и колко стъпала биват изкачени до тях;
• колко време зарежда компютъра и колко кафета биват изпити междувременно.

Информацийки, които реално не интересуват никого, но пък стоят забавно, съотнесени в по-познати мащаби. Все пак е любопитно как движения, които са задължителни, дори не рядко излишни, отнемат време и енергия от извършващия ги и никога не биват споменати.

Пример: само между офиса и принтера за последните 18 месеца съм изминала разстоянието между Летище София и метростанция Обеля. Два пъти. Представете си колко неща биха могли да бъдат свършени в освободеното време, ако структурата на дейностите беше почти или изцяло paperless.

Приетите телефонни повиквания са около 15ч, а изходящите с около час отгоре.

В резюмето си мога да добавя и една счупена чаша, няколко разходки с асансьора, за да заредя вода за диспенсърите. Както и 1,5Gb входящи мейли.

Като направих и простата сметка колко стълби съм качила до офиса, се оказа, че съм обходила 1665-те стъпала на Айфеловата кула 14 пъти нагоре и надолу.

И тъй като най-лесно се говори в познати съотносими мащаби, нека представим нещата, сравнени с времетраенето на един футболен мач ~ 90мин.

Разстоянието между София и местоработата в с.Столник, освен под формата на 20 000 минути, може да се изрази и като почти същото количество километри, изминавани поне два пъти дневно. Статистиката колко книги съм прочела ме натъжава, но ще се опитам да се поправя през 2016-та и да наваксам с другия блог.

Междувременно съм изпила 33 пъти количеството чай, което изпива средно българинът за година(доколкото може да се вярва на статистики в интернет). Но пък откъм пиенето на кафе се представям много слабо – едва 0,14 от средното за човек в Бг.

500 литра вода изглеждат много, ако не го разхвърляш по дни. Сравнено, обаче, с количествата, които се изпиват от други бозайници – слон и кафява мечка за един ден, моето представянето за 18мес. е доста слабо. 🙂

„No more early meetings in the kitchen.“, както каза CEO-то, когато си пожелавахме всичко добро. И, странно, но ще ми липсва. Най-вече усещането, че и най-висшестоящите са хора. И те пият чай. И те забравят да включат каната за гореща вода.

Най-хубавото от тази работа бе, че срещнах доста професионалисти от различни области – имах възможността да разговарям свободно и спокойно с личния си ръководител, да обменям мнения и да уча нови неща. Да уча. Това беше най-ценното. И хората.

Много добре знам, че ми предстоят още (много) работи. Още куп вода да изпия и стъпала да изкача. Но едно не мога да не кажа: ще ми липсвате, момчета. Така и не спрях да ви наричам така в главата си, нищо че всички сте глави на семейства.

И тъй като взех да ставам прекалено сантиментална, ето ви картинка още колко мноооооого ще трябва да работя, за да добутам до пенсия. Ако предположим, че не ме е блъснал трамвай до тогава. Или муфлон. Статистически муфлонът и пенсията са еднакво вероятни.