Обещавам си това да не се превръща в блог за рецепти с набълбукани помежду им думи, но спокойно можете да очаквате обратното – много думи и помежду им, понякога, рецепта.

Рецепта, ако сте дошли за нея (клик тук, за да я видите):

(по ред на готвене)

– мазнина (олио)
– 1 глава лук (размер на вкус) – на ситно
– чесън (по желание и на вкус) – може и цели
– 1 морков – на кубчета (страна 0,5см или колкото ви е удобно)
– 2 картофа – на кубчета (страна 1см или колкото ви е удобно)
– чаша червена леща
– половин чаша обикновена кафява леща
– 2-3 чаши вода или бульон* на вкус
– връзка (или две) прясна мента (може и сушена) за супата и няколко листа за украса
– лимонов сок (дали от пресен лимон или бутилка – ваша си работа)

Запържваме лука до златисто, мятаме и чесъна, добавяме и запържваме и останалите зеленчуци закратко, бухаме и лещата и бульона и захлупваме докато не заври. Като заври, намаляваме силата на огъня, добавяме сол и черен пипер и 95% от ментата и оставяме да покъкри докато всички съставки омекнат – около 15мин.
Пасираме до желана гладкост, сервираме с лимонов сок и листенце мента.
Аз лисвам и една лъжичка подлютено олио.

* бульон аз си правя от замразените остатъци от зеленчуци/кокали от предишни готвения ( дръжките от ментата и обелките и изрязъците от моркова и лука о от това готвене ще идат в плик във фризера и когато събера достатъчно ще ги сваря с подправки или само сол на бульон)

~~

Ако пък сте дошли за думите:

Нерядко докато готвя е единственото време, в което си позволявам мислите ми истински да се реят, без да се опитвам (ключово е, че само се опитвам) да ги структурирам или насоча в определена посока, без да бързам към поредното решение на проблем, с който съм се сблъскала или да консумирам поредния начин, по който съм решила да се разсея.

И сега, докато готвя турска супа от червена леща с мента си мисля за това как тази супа конкретно е от ястията, които ми носят комфорт; които ме приласкават и за които знам, че ще останат с мен завинаги. И не знам дали е заради това, че за пръв път я опитах в период, в който имах нужда от топлина изпълваща ме отвътре или това, че винаги е била споделена в компанията на места и хора, с които уютът не е далеч.

Пуснала съм музика за фон. На shuffle. Почти никога не ползвам shuffle, но ето, че днес дори не се замислих преди да натисна бутона, който да разбърква песните, които са ме съпътствали в последните 20 години. Предполагам, че съм уморена от избори.

И когато тръгва „All Who Remain“ на Beware of Darkness ме лъхва спомена за това как я открих – във фен видео с откъси от екранизацията по „Никога не ме оставяй“ от Казуо Ишигуро. Отвличам се в мисли за разтърсващи и разбъркващи отвътре книги и за силата на словото – за това колко е човешка нуждата от утеха. За силата на една прегръдка. Режа лук и докато бърша сълзите предизвикани от това (трябва да си наточа ножа) си мисля за скритата в умението да заплачеш сила.

Продължавам с рязането на зеленчуци (наред са мокровите и картофите), междувременно започва „We are“ на Ana Johnson и ме захвърля едновременно в мисли за това как първият Спайдърмен беше първият истински блокбастър за супер герой, колко е различна реакцията на Тоби Макгуайър към папараци спрямо тази на Том Холанд (именно защото Том стъпва по пътеката прокарана от Тоби преди повече от 20 години), за това как Кирстен Дънст все така продължава да отхвърля излишните промени по тялото си, за да влезе в калъпа на Холивуд и за това какъв балсам за душата беше „Spider-Man: No Way Home“ минимум заради сцената, в която Спайдърмен на Андрю Гарфийлд спасява ЕмДжей. Комфортът донякъде е и възможността да поправиш грешките си или да си простиш за нещата, над които нямаш контрол. (съвсем не очаквах Андрю Гарфийлд да се появи в два поредни параграфа или пък изобщо да говоря за филми…)

Докато чистя ментата започва Токата и фуга в ре минор и ме връща в детството и откритието, че това е сред любимите класически изпълнения на майка ми. Тананикам си, режа зеленчуци и се питам колко ли остава скрито от нас дори когато става дума за най-близките ни. Колко минало, до което никога няма да се докоснем, се крие в бръчиците около очите на хората довели ни на този свят?

На тих огън запържвам всички досегашни съставки и мисля за това как има нещо пречистващо в методичното чистене на безсрамно количество мента за една проста супа. И нещо ужасно успокоително в знанието, че 5 съставки е всичко, от което имам нужда, за да утеша стомаха и душата си.

Искате ли едно признание докато лисвам бульон на зеленчуците и изчистената леща?
Не мога да повярвам, че някой чете тези думи. И, дори съвсем обективно да съм наясно, че умея да боравя с думите, не вярвам искрено, че някому е интересно или пък приятно да ги чете.

Може би е защото думите напоследък звучат… грешно. И когато признах това на Бени, колебаейки се коя дума да употребя за края на изречението си, тя със съчувствие в погледа ме попита „Фалшиво?“ И, колкото и да не ми се искаше, да го призная, е точно така. И се чудя дали е защото толкова много се опитва да излезе изпод пръстите ми, а толкова малко успява да стигне до екрана или доскоро празния пред мен лист, че в устрема си да извадя всичко от себе си толкова много остава неизказано, че малкото изтръгнало се от мен звучи недостатъчно, малко сакато и просто… почти неуловимо невярно.

Оставям всичко да покъкри кротко за около 20 минути и се отпускам с книга на дивана – напоследък мешам научна с художествена с приличен успех (успявам да довърша започнатите книги), с цел да преборя доскорошното си нежелание да подхващам четенето на дълъг текст. Всеки проблем има решение или поне на това са ме учили. А на мен ми отнема ужасно дълго да свикна, че не, не е нужно да има решение или поне, че решението не е да продължавам да съм активна, а точно обратното – понякога паузата е единственият начин да продължиш напред.

Когато всичко в тенджерата е меко, главата, която четях – приключена, добавям всичката мента в супата и изключвам котлона.(Вечно улисана в крайния резултат, твърде често забравям, че ще ми трябват няколко листенца за украса.) Сега ми остава само да пасирам до желана консистенция и да се потопя в уюта на бърза, лесна и вкусна супа. А ако се бях сетила, че ще искам и хляб, можеше да опека и един турски хляб междувременно, но за това – друг път.

Този текст нямаше никаква конкретна цел, нито пък логичен край, освен приключването на готвенето на супа и, както винаги, в края на писането се питам защо имах нужда да го напиша и отговорът винаги е един и същ: да твориш не е въпрос на избор, а просто на възможност.
И след като съм тук, достатъчно здрава и медикирана, не мога да загърбя обещанието, което направих преди време пред себе си – че ще пиша повече (без да се самоцензурирам излишно).

Ако сте стигнали дотук – благодаря, ако сготвите супа – да ви е вкусно.

 

Змей

Осло, 22/09/2024