Април (и май) ‘25

Април, и той като март клетия, мина под шапката на екстраполирани мълчания, купища прочетени думи и съвсем не толкова много написани такива.

Черновите ми ме гледат обвинително всеки път щом отворя нов документ вместо да довърша вече наченатите. Отвръщам им с поглед пълен с дебелокожие и малко тъга – вече не съм човека, който ги е почнал и не знам дали съм човека, който ще ги допише. (За това имам купища други мисли, които я получат своето място сред вече публикуваното, я не.)

Напоследък, оказва се, съм по започването, не по приключването. Такива са и всичките ми ваканционни планове за идното лято – знам кое кога и как започва, мистерия е кога и как свършва. Напомня ми минало аз, което мислех, че съм оставила зад себе си. Приличаме си по розовите дрехи и контрастът им с емоционалното ми състояние.

Върнах се за кратко по родните земи, припомних си набързо какво и как ми ръби там и колко по-лесно дишам на север. Както метафорично, така и в съвсем реални измерения. В София има прекалено много коли. В Панагюрище пък — град 40 мин пеш от край до край, — съвсем твърде много. Защо центърът на града бе отворен за автомобилно движение на Разпети петък остава мистерия за мен, а фактът, че полицаят играещ си на регулировчик ще получи допълнително заплащане за положения “труд” намирам за обиден. (Трудно ми е да приема решения, които са далеч от оптимални и усилия, които са далеч от професионални.) Някои битки, обаче, не са мои и избирам да плащам данъци в град където разширяват тротоарите и стесняват автомобилните платна.

Припомних си и вечери пълни с усмивки, смеха на племенниците ми, топлината на уморените им тела, когато сънят отказва да ги пусне; добре познати филми и споделено черешово вино. Припомних си утрини, в които подреждането на шантав пъзел е спасението от удавянето в океана от дертове; припомних си комфорта на това, че винаги ще намеря кой да прибере обична стихосбирка, за да стигне до мен; припомних си уюта на знанието, че приятелите ми ме познават достатъчно добре, че да знаят кое боядисано яйце ще намеря за най-змейско и ще припозная като свое. И да подсигурят фъстъци. Защото обичам.

Април ми зададе много въпроси чиито отговори търся и през май.

Започнах да събирам абсурда на софийския балон на недвижимите имоти с коментари и рисунки. Добре сте дошли да се смеем през сълзи. Че то с тия цени на квадрат всички станаха комици.

По-рано тази година в мастодон попаднах на артист занимаващ се с керамика , чийто таралеж веднага ми привлече погледа и ми се прииска да притежавам подобен керамичен змей. Няколко съобщения по-късно за това какво точно си представям и колко би струвало, малко време за изработка, печене и глазиране, и ето че керамичният ми змей пристигна вкъщи. Коремчето му е пълно с меденки. А покрай неговото – и моето.

Четох поезия. Писах. Бях болна. Пекох кроасани. И хляб. Ходих на срещи. Разглобих и “изкъпах” Ван Гог и така и не намерих сили да го сглобя отново. Мислих за това, че вероятно трябва да започна да сумаризирам случващото се на седмична база, месечно забравям, изпускам и пропускам.

Толкова за днес, иначе никога няма да го публикувам.