март, късове небе и течението на времето

Тази седмица късове небе стана на 14 години – време, което както мина неусетно, така и не мога да повярвам, че е изминало. Но и времето и неговият теч винаги са били леко далеч от разбиранията на моя мозък. И съм малко шокирана колко много и в същото време колко малко са се променили някои неща. Смених градове и държави няколко пъти, обичах невъздържано много пъти, бях наранена, научих нов език, имах време да го забравя и още толкова… и някак си все още съм онзи 22годишен човек, който все така не знае какво да прави със себе си в моментите, когато думите са твърде далечни или твърде шумни.

Вероятно затова и изминалият март бе някак странен, особено в комбинация с продължаващи поредни седмици лош сън.

Бях в Лисабон преди 6 седмици, във Валенсия – преди 4. Броя дните и сметката излиза. В същото време, дали поради факта, че тази пролет дори времето в Осло е слънчево и усмихнато, дали заради накъсания ми сън, съвсем скорошни събития изглеждат далечни и почти забравени. (“Не си ти когато си се наспал” – повтарям си мантрата от студентските си години прекарани в нощни смени.)

Февруари и март изминаха под шапката на много мислене и повтаряне, че на (негативни) мисли след 9 вечерта не вярваме. Поиграх си да визуализирам разликата между слънцето, с което съм отраснала и това, с което живея тези дни. Оказва се, че в пика си разликата е малко над 3 часа на ден.

Полека минаха година и половина в Норвегия. Хората често ме питат дали съм свикнала със студа (отговорът е ‘да’), но рядко някой има готовност да чуе за тихото упорство на тъмнината наоколо. И съвсем не говоря само за зимните месеци. Далеч не.

Имам предвид стоманено сивото небе в продължение на седмици, отсъствието на слънцето, неприятната реалност на почти пълното забравяне, че облачните и дъждовни дни без нито един слънчев лъч не би трябвало да са обичайни, а изключението, и напомнянето за това само след като слънцето ни удостои с присъствието си. Да гледаш небето, и се чудиш как си успяла да забравиш. Или за дните, в които се чувстваш доволна, почти щастлива, само защото времето навън може да е тъмно и мрачно, но поне не вали. (Най-шокиращото разкритие обаче беше осъзнаването, че вътрешният ми часовник – способността да определям часа на деня, като гледам към небето, – е напълно счупен.)

Като човек израснал на около 1700 км южно оттук, прекарала по-голямата част от детството си в тичане, игри или размишления навън, бях доста умела в това да знам приблизителното време на деня само като погледна нагоре. Но 23:00 в края на май или 15:00 през зимата тук са меко казано дезориентиращи. И справянето с това изисква активни усилия. (Обедното зимно слънце в Осло е сутрешното слънце на София, а среднощното лятно Осло без здрач носи спокойствието на късната вечер точно преди да се стъмни на юг. Поне когато не вали постоянно.)

Гледам бележките в телефона си и си мисля, че винаги когато летя ме изпълва някаква сантименталност. (Може би някога и те ще намерят пътя си до тук.)

Времето е странно, някак си винаги е било такова. То е концепция, идея и заплаха. Съществува и в същото време ни убягва в пълната ни липса на контрол над него. То просто е и ние сме в него, и то е в нас (Левски, здравей), и няма как да го прескочим освен да го преживеем. И винаги върви напред и никога не стои на едно място.

Понякога се чудя колко хора са мислили за това как можем да го спрем, да го обърнем, да създадем повече от него. Но математиката е невъзможна и всичко, което имаме, е сега.

И времето, прекарано с хора, които обичаме, с хора, които са възможно най-близо до усещането ни за дом, никога не е достатъчно. И се стича надолу и се просмуква в пукнатините и вместо да запълни дупките, оставени в съществуването ти от хората, които ти липсват, ги прави само по-широки. Това прави жаждата за повече много по-голяма, а копнежът да бъдеш близо до хората, които обичаш – много по-болезнен и невъзможен за описване.

Защото понякога времето е мътилка, през която преджапваме, и е равнина, куха в своята необятност, и е и двете, и нито едното. А времето е просто неизбежно.

Твърде лесно е да се изгубим в ежедневието на нещата. В небрежността на случващия ни се живот, и нас – просто плъзгащи се през дните. В дните изплъзващи се и превръщащи се в години с шокираща лекота.

п.п. искрено се гордея с факта, че визуализацията по-горе е създадена само с помощта на ексел.