и думите ѝ регулярно прокънтяват в съзнанието ми.

А всичко, за което мога да мисля e, че никому не би трябвало да се налага да погребе детето си, че в Газа толкова много хвърчила никога няма да полетят в небесата, че всички сме били деца, а само късметлиите сред нас са имали и щастието да пораснат. И че моите кахъри са дребни на тоя фон.

Позабравила съм усещането на това думите ми да се леят.
Дори не съм сигурна какво е останало от някогашното им ромолене.
Търкалят се из съзнанието ми като стъклени топчета по стълби –  изтъркулват се кротко до ръба и оттам

троп!

ㅤㅤㅤㅤㅤ　　ㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤ　троп!

ㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤㅤ　　　　　　троп!

След кратък полет тупват на следващото стъпало.

Изгубени и все по-крехки.

Змей

Осло, 2025-04-10