For English scroll down

Разпънати между размисли и страсти, преполовявамe годината. Поне аз, де, за вас не знам. Надявам се и вие. Преполовяването, съвсем не толкова разпването. (И тук някъде лингвистично заинтересуваните бих зачекнала на тема кога и как думата ‘страст’ се е превърнала в ‘страдание’ в модерния български език, как се е претопила в ново значение и как горните четири изречения правят пълен кръг, както на български, така и на английски. Не ми било Змей, най ми било Уроборос.)

През ума ми преминават прекалено много мисли за изминалата половин година – за случилото и неслучилото се, за направени избори и премълчани думи, за пътувания, нови места и усещания, за преглътнати обиди и обидни мълчания, за усмивки в тъмното и прошепнати в тишината обещания, които ще живеят у мен докато съм жива. За тъги, които трудно мога да обясня и изгубено време, чийто взаимен комфорт не можем да си върнем.

Умислила съм се на тема приятелство. За промените настъпили у мен с всяко по-трайно познанство. За начина, по който приятелското присъствие в живота ми е надградило личността ми, създавайки и подобрявайки знания и умения, които не биха съществували без подкрепата на един приятел или топлите думи на друга.
За това как аз не бих била тук, ако приятелите ми не ги бе грижа.
Както и за начина, по който се сбогувам с част от тях в най-тъмните и крехките си моменти.
За това как със съществуването си в живота ми ме правят по-добър човек.
Както и за пукнатините в бронята ми от спокойствие и самообладание оставени там от тяхното отсъствие.

Тревожа се, че не показвам достатъчно често и достатъчно добре на любимите си хора колко ме е грижа. Че не ползвам правилните думи, че не се протягам виртуално достатъчно често, че дори когато нещо ми напомни на тях не съумявам да изкажа как този момент ме е докоснал. Тревожа се, защото знам, че приятелите ми — и преживяното с тях — са толкова част от мен колкото и всеки мой белег и всеки спомен. И не знам дали го знаят.
Тревожа се, че ако не си говорим достатъчно дълго, ще се забравим.

Животът — оказва се — е обидно кратък. Хората, с които комфортът идва с лекота – малко.
А времето, за съжаление, просто си минава. И, веднъж минало, не може да бъде върнато.

Наред с топлите си дни, юни донесе поредица от изненади. И като цяло беше rollercoaster.
Припомних си удоволствието да поправя нещо с двете си ръце. Порязах се докато го правех. Изненадани няма. Само болезнено разочаровани.
Установих, с приятно изумление, че подареният ми от Н. комплект чаши е почти spill-proof по един гъделичкащо физично-балансиран начин.
(почти) Довърших шиенето на дъждобран от нулата. Хубав е. Най-вече на цвят, но даже и на кройка. Опитвам се да не позволявам на малките му несъвършенства да ме тормозят. Така или иначе само аз ги знам и виждам.

На два пъти излизах в късен час и се прибирах в още по-късен такъв заради получена в последния момент покана да се видя с приятел. (И колко е приятно да знам, че дори тук вече мога случайно да срещна приятел и да се окажа на концерт три часа по-късно.)
Ходих на срещи. Накарах красива жена да се изчерви. Получих цветя.
Ходих на огледи за нова квартира. Накарах красив мъж да се изчерви. Получих договор за наем.
Ще излъжа, ако кажа, че се колебая дали цветята или договорът за наем ме изненада повече. Цветятя бяха. И най-вече фактът, че бях жената, която ги получава, а не тази, която ги подарява. Ето, че все още се намират неща, които ме хващат неподготвена.

Пътувах. Купувах си самолетни билети в последния момент. Чувствах се свободна и окрилена, самотна и тъжна по начин, който не съм изпитвала от години. Почетох. Пописах.

Пекох сладкиши. Правих тирамису. Опекох и бишкотите за него. Изпекох най-лошите кроасани, които съм правила в живота си. Бях разочарована от факта. Ъпдейтнах рецептите в блога.
Писах. Напомнях си, че и с писането, като с останалите тренировки, важното е просто да го правиш. Не е нужно всеки път да е много, нито регулярно, you just gotta keep showing up. То се трупа.

Изпращах картички. Писах мейли. Понякога забавени с една година.
Позволявам си да го давам бавно в свят на бърза консумация.
Умълчала съм се – загубила съм се по микроблогинг мрежите и само инстаграм се радва на саркастичните ми коментари.

Все повече оценявам и обиквам Осло. Малко шумен, малко мръсен, малко хаотичен. Доста тих, доста чист, доста подреден. И в същото време чаровно еклектичен, но не пластмасово излъскан. Зрял и леко захабен. Град, в който си личи, че някой живее.

 

Змей, Осло
04/07/2025

***

Torn between thoughts and passions, we are crossing the halway point of the year. Me at least, I don’t know about you. I hope you are, too. Crossing, that is, not so much crucifixion. (And somewhere here I would’ve talked the ears off of those interested in linguistics about when and how the word ‘passion’ became ‘suffering’ in the modern Bulgarian language, how is melted into a word with a new meaning, and how the above four sentences come full circle in both Bulgarian and English. Less of a Dragon, more of an Ouroboros.)

Too many thoughts about the past half year are running through my mind and demanding my attention – about what happened and what didn’t, about choices made and words left unsaid, about travels, new places and sensations, about swallowed insults and hurtful silences, about smiles in the dark and promises whispered in the silence that will live with me for as long as I’m alive. About sorrows that I can hardly explain and about lost time, the shared comfort of which we cannot get back.

I’ve been thinking about the topic of friendship. About the changes that have occurred in me with each lingering acquaintance. About the way in which my friends’ presence in my life has built up my personality, creating and improving knowledge and skills that would not exist without the support of one friend or the warm words of another.
About how I wouldn’t be here if my friends didn’t care. And about the way I catch myself saying goodbye to some of them in my darkest and most fragile moments.
About how their presence in my life makes me a better person. And about the cracks in my armor of calmness and composure left there by their absence.

I worry that I don’t show my loved ones often enough and well enough how much I care. That I don’t use the right words, that I don’t reach out virtually often enough, that even when something reminds me of them, I can’t express how that moment touched me. I worry because I know that my friends — and the experiences I’ve had with them — are as an integral part of me as every scar and memory I have. And I don’t know if they know it.
I worry that if we don’t talk long enough, we’ll forget each other.

Life is — turns out — insultingly short. People with whom comfort comes easily – few.
And time, unfortunately, just passes. And, once gone, can’t be brought back.

Along with the warmth of its days, June brought a series of surprises. And was a rollercoaster overall.
I was reminded the pleasure of fixing something with my hands. I cut myself while doing it. No surprises. Only painful disappointments.
I discovered, with pleasant amazement, that the set of mugs N. gave me is almost spill-proof in a ticklingly physically balanced way.
I (almost) finished sewing a raincoat from scratch. It’s nice. Mostly in color, but even in the way it fits. I am trying to not be bothered by the small imperfections in it. In any case, I am the only one who knows about them and see them.

Twice I went out late and came home even later because of a last-minute invitation to meet a friend. (And how nice it is to know that even here I can now accidentally meet a friend and end up at a concert three hours later.)
I went on dates. I made a beautiful woman blush. I got flowers.
I went to viewings for a new apartment. I made a beautiful man blush. I got a lease.
I would be lying if I said I was unsure whether the flowers or the lease surprised me more. The flowers did. And most of all, the fact that I was the woman receiving them, not the one giving them. As it turns out, there are still things that can catch me off guard.

I travelled. I bought plane tickets at the last minute. I felt free and empowered, lonely and sad in a way I haven’t felt in years. I read some. I wrote some.

I baked cakes. I made tiramisu. I baked the biscotti for it too. I baked the worst croissants I’ve ever made. I was disappointed by the fact. I updated the recipes on the blog.
I wrote. I reminded myself that with writing, like with other exercises, the important thing is to just do it. It doesn’t have to be a lot every time, nor even to happen regularly, you just gotta keep showing up. It adds up.

I sent postcards. I wrote emails. Sometimes delayed by a year.
I am allowing myself to take it slow in a world of fast consumption.
I’ve gone silent – I’ve gone dormant on the microblogging platforms and only Instagram enjoys my sarcastic comments.

I appreciate and love Oslo more and more. A little noisy, a little dirty, a little chaotic. Quite quiet, quite clean, quite tidy. And at the same time charmingly eclectic, but not superficially polished. Mature and slightly shabby. A city that’s visibly lived in.

Zmey, Oslo
04/07/2025