Защо имаме дума като ‘разлъка’, но нямаме дума като ‘прилъка’ за първата прегръдка след дълга раздяла и липса?

Защо имаме дума като ‘приласкавам’, но не и за ‘разласкавам’ за последния поглед между хора, които са делили нещо повече, а в този момент се превръщат в нещо, което в най-добрият случай може да бъде наречено приятелство?

Защо ползваме приставки така… еднопосочно?

И как така разликата между ‘сладка горчивина’ и ‘нагарчаща сладост’ е така… ярка.

Езикът ме озадачава и опиянява, а в такива моменти осъзнавам със знойна яснота, че докато езикът ме е формирал, аз също имам възможността да му повлияя.

Думите не съществуват докато някой не ги употреби, а езикът е жив и се развива с всеки дъх.
И се опитвам да не се оставям на парализиращия страх, че никога няма да съумея да ползвам чужд език с умението, с което вая думите си на български.

Такива неща си мисля в утрин, в която се отдалечавам от любов прекрачила невярвани доскоро препятствия; утрин, в която с уморен поглед гледам към блуждаещата розовина на изгрева и се чудя дали всички изпитваме любов по същия начин; утрин, в която се опитвам да не забравям да пиша любовни писма, да купувам цветя, и да разголвам душата си.

Ако искате да подкрепите кофеиновата ми зависимост и консистентното споделяне на информация и топли думи можете да ме подкрепите в ko-fi.